1. „Френският бюлетин“ (The French Dispatch), Уес Андерсън, 2021
„Френският бюлетин“ е едно малко чудесно кино-бижу, което няма да спре да ви изненадва през цялото време.
Историята е изградена около репортажи, включени в неделната притурка на американско списание, базирано във Франция. По този начин Уес Андерсън създава един много оригинален начин на разказване. Приумиците на журналистиката са преведени на киноезик, а красивите пейзажи и чаровно лудатият начин на разказване са запазена марка на режисьора.
Определено си заслужава гледането, и то не само един път. Феновете на Уес няма да останат разочаровани… май никой няма да е разочарован от този филм.
2. „Герой“ (Ghahreman), Асгар Фархади, 2021
„Герой“ е последният филм на Асгар Фархади. Той е една приказка за съвсем обикновен човек, който се опитва да стори това, което е правилно, в свят, мнителен и настроен срещу самото правене на добро.
Рахим е човек, излежаващ присъда за неплатен дълг. Приятелката му намира чанта със златни монети, които могат да изплатят голяма част от дълга му, но той решава да ги върне. С тази негова постъпка идват и много от проблемите във филма – хора го използват, за да придадат важност на организациите си, или да замажат нередностите в тях. Фархади никога не избира лесния или предвидимия път, по който филмите му могат да се развият, и този не прави изключение.
„Герой“ е най-добрият филм от Близкият изток, който съм гледал от „Капернаум“ насам.
3. „Белфаст“ (Belfast), Кенет Брана, 2021
„Белфаст“ започва с щастливи пейзажи на града в сегашно време и бързо преминава в носталгичен черно-бял филм, изпълнен с детска глъчка и игри по време на размирици, случили се в края на 60-е.
„Белфаст“ е отчасти исторически и отчасти биографичен филм на режисьора Кенет Брана (който тук не се включва като актьор).
Преди всичко „Белфаст“ е емоция. Той е изпълнен с ирландски хумор и с непоколебимото желание да честваш живота, независимо какво се случва около теб. Той е детският поглед, който прави от капак на кофа за боклук щит, и превръща ходенето до магазина в приключение, дори когато същото това ходене може да му коства живота. Вижда трудностите на живота и съчувства на големите, без дори да ги разбира.
Определено е филмът, който ще помня най-дълго от тази „Киномания“.
4.„Добрият шеф“ (El Buen Patron), Фернандо Леон де Араноа, 2021
„Добрият шеф“ е изненадата на фестивала. Както е изненада, че ще представя Испания на Оскарите. Както е изненада, че Хавиер Бардем може да е изключително даровит комедиен актьор.
Бланко – шефът на Кантари “Бланко” – е привидно шеф-мечта за служителите си. Той е мил, дава вдъхновяващи речи и намира решения. Но точно в тази седмица всичко му се събира на главата, а трябва да представи фабриката си в най-добрият ѝ вид.
От протестиращ уволнен, през афера със стажантка, та чак до проследяване на жената на служител, сюжетът се заплита, а решенията са в повечето случаи много смешни.
5. „Най-лошата личност на света“ (Verdens verste menneske), Йоаким Триер, 2021
„Най-лошата личност на света“ е привидно изключително обикновен филм за изключително обикновена 30-годишна жена, която живее изключително обикновен живот, в който май голяма част от нас могат да се припознаят като едното нищо. И има защо.
Не мисля, че в последните години е имало филм, който толкова добре да представя живота, начина на мислене, колебанията и съжаленията на сегашните millennials. Понякога имаш чувството, че прожектират твой спомен в скандинавската му версия, а в друг разбираш точно какво се случва в главата на героинята, нейните страхове и скрити желания. Няма смисъл да казвам за какво се разказва в сюжета, важното е, че е истински.
===========
Само вметвам, че въобще не препоръчвам и направо излязох от „Любовите на Анаис“ и „На ръба на риска“.
===========
До края на „Киномания“ ще гледам три вечни класики:
„Пътят на едно разглезено дете” (Itinéraire d‘un enfant gâté), Клод Льолуш, 1988
Заради великия Жан-Пол Белмондо, и не по малко любимия ми Клод Льолуш.
„Обичахме се толкова много“ (C’eravamo tanto amati), Еторе Скола, 1974
Защото е един от знаковите филми на италианското кино.
„Уестсайдска история“ (West Side Story), Джеръм Робинс, Робърт Уайз, 1961
Защото просто понякога трябва да пееш в киното и никой да не те чува.
И накрая… „Камбаната“ на Деян Донков по романа на Недялко Славов.
Защото е един от най-даровитите актьори и не бих си простил, ако пропусна единствената дата за това театрално представление в София.
