Posts tagged: театър

Анна Каренина. Има някаква тежест в това име. Повечето хора трудно биха посегнали към книгата, а мнозина не биха я завършили. Очаквах тежка за гледане пиеса. Отдавна не съм грешал по толкова приятен начин.

Съобщение да изключим телефоните. Светлините се задимяват. Начало…. Приказка?

Това усетих от началото на Анна Каренина до самия край. Приказка. От облечените в бяло маскирани персонажи, изпълващи сцената с танц, през музиката – лек джаз и прекрасния глас на Белослава, до сцената – облепена с ръкописни страници от самия роман на Толстой. Отдавна не съм виждал пиеса, поставена с толкова много класа.

Актьорите са облечени безкомпромисно стилно и стоят на мястото си. Мила Банчева Е Анна Каренина и вече никога не бих могъл да си я представя по друг начин. От прикритото влюбване в началото, през всяка последвала трансформация на горката Анна, Мила Банчева(„Емигрантски рай“) е съвършена до самия край. Мартин Димитров (Вронски) и Ириней Константинов (Каренин) допълват любовния триъгълник като изиграват ролите си добре, без да отнемат вниманието от Анна.

Останалите актьори са част от весела, приповдигната тълпа, която макар и разтревожена от случващото се с Анна, не му отдава толкова много значение. Не осъзнават какво се случва, докато не е твърде късно. Тези хора са част от празненството, където никой не взима нещата толкова на сериозно.

Романът Анна Каренина е много неща: любовен триъгълник, сблъсък между идеали, конфликт между любов и дълг. Пиесата е трагедия по време на карнавал и пиршество за сетивата на зрителя. Ще съчувстваме на Анна, ще я обикнем, ще я съдим. Накрая ще ни е трудно да приемем, че историята ѝ е свършила все още захласнати от нещо толкова красиво и толкова тъжно.

„Анна Каренина“ в Театър София
от Л. Н. Толстой, драматизация Николай Поляков

Творчески екип:
драматизация и режисура Николай Поляков
сценография Марина Райчинова
оригинална музика и изпълнение Христо Йоцов
с участието на Белослава – вокал и Михаил Йосифов – флюгелхорн
хореограф Анна Пампулова
асистент режисьор Юлиян Малинов
видео Димитър Сарджев

Участват:
Мила Банчева/Йоанна Темелкова*, София Маринкова, Юли Малинов, Милена Живкова, Мартин Гяуров, Юлиян Рачков, Мартин Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Михаил Милчев, Ириней Константинов, Лора Мутишева

*Мила Банчева и Йоанна Темелкова се редуват в ролята на Анна Каренина
Продължителност: 2 часа и 40 минути (с антракт)

Информация и билети на сайта на Театър София

„Дивата патица“ е пиеса, която разобличава лъжливия идеализъм, и така може да излекува всеки от него. Показва разликата между това, което мислим за живота на другите, и истината – видима само, когато го живееш. Тя показва какво може да се случи с живота на добри хора, когато някой им желае злото, а тяхната доброта ги оставя беззащитни.

Пиесата започва с голямо парти, преливащо от лицемерие и пороци, организирано от бизнесмена Верле (Валентин Ганев) и заснето на живо от Ялмар (Иван Бърнев), – фотограф и добър човек. Партито продължава докато двамата с Грегерш Верле (Цветан Алексиев) слизат в друго помещение за по цигара. Грегерш се е върнал след години живот в Берлин и също не е на място сред заобикалящите го пороци. Той бързо намира съмишленик в  лицето на Ялмар и дори заживява със семейството му. Грегерш има и друг мотив – той разбира от баща си тайни, които не може да остави скрити.

Домът на Ялмар Екдал, Джина (Ана Пападопулу), Хедвиг (Елена Телбис) и стария Екдал (Валентин Балабанов) е щастлив, хармоничен, изпълнен с любов, и мечта за мнозина. Той е изграден върху тайна, която Джина крие от всички, а най- новият наемател – Грегерш, е дошъл, за да разкрие. Той го прави с убеждението, че разкриването на тази тайна ще сплоти още повече семейството и ще ги освободи.

„Дивата патица“ е пиеса за чупливостта на животите ни, когато са нападнати от човек, който иска да ги разруши. Такъв човек е Грегерш, макар и да се крие зад криворазбран идеализъм. В началото споделяме ценностите му, разбираме го, когато каже защо се отказва от живота на баща си, но по-късно разбираме как този герой може да се превърне в злодей. Защото съм убеден, че Грегерш мрази живота и крие това зад идеалите си, които иска да наложи на всяка цена. Той не разбира, че човек може да направи от доброто – зло, или да създаде прекрасен живот от това, което му е дадено, макар и да изглежда опетнено в човешките очи.

Негова противоположност е Доктора (Сава Драгунчев), който помага на хората да живеят с излюзиите си, дава им това, от което се нуждаят, за да понесат нещастията и да продължат с това, което е важно за тях. Срещата между Грегерш и Доктора разкрива истинската същност на двамата – нужно им е cъвceм малко, за да се хванат за гушите.

В началото не виждах Цветан Алексиев като подходящ избор, стоеше фалшиво, не на място. До края на пиесата бях убеден, че играе ролята си перфектно. От леко фалшивеещото отстояване на ценностите в началото, до едвам показващата се несигурност в идеалите накрая. Иван Бърнев от друга страна минава през цялостна трансформация, през разрушаването на целия живот на Ялмар и отново ме убеждава, че не може да играе слабо дори за миг.

Искрено съм впечатлен от Ана Пападопулу, чиято героиня на моменти е лишена от думи. Тя играе само с присъствието си, говори само с очи, защото една погрешна дума може да съсипе целият ѝ живот. Съжалявам само, че заради разпределението на залата това ще остане скрито за част от публиката.

Поддържащите роли на останалата част от актьорите(особено тази на Елена Телбис) са запомнящи се, макар и кратки. Сцената е една от най- модерните, които съм виждал и представлява студиото в дома на Екдалови. Всяка част от фотографската техника е на мястото си благодарение на тандема Никола Тороманов и Николай Трейман.

Дивата Патица, дала името на пиесата, живее в дома на Екдал. Тя е била на дъното, на минути от смъртта, когато е била спасена от Ялмар. Грегерш смята, че всеки трябва да премине през срещата със разрухата, за да се изправи по- силен. Това движи неговите действия, но той не разбира нещо много просто: животът рано или късно е жесток с всеки. Хората не трябва да го заместват в това, а да му се противопоставят и да създават добро за себе си и вcички, които обичат.

Постановъчен екип:
режисура – Крис Шарков
превод – Антония Бучуковска
драматург – Светлана Панчева
сценография – Никола Тороманов с консултант – Николай Трейман
музика – Асен Аврамов
фотограф – Стефан Ненков Щерев
Втори асистент режисьори – Ирина Иванова, Боряна Митева
Творческа концепция на плаката – Никола Тороманов
Дизайн – Янина Петрова

С участието на: ИВАН БЪРНЕВ, АНА ПАПАДОПУЛУ, ЕЛЕНА ТЕЛБИС, ВАЛЕНТИН ГАНЕВ, ЦВЕТАН АЛЕКСИЕВ, САВА ДРАГУНЧЕВ, ВАЛЕНТИН БАЛАБАНОВ, ИЛИАНА КОДЖАБАШЕВА, ВАСИЛ ИЛИЕВ

Продължителност: 2 часа и 5 минути

Информация и билети на сайта на Народен театър „Иван Вазов“

Излязох разочарован от залата на Малък градски театър ”Зад канала”. “Законът на Архимед” е добра пиеса по почти всички критерии. В нея се разкриват последствията на един мил жест, който отключва поредица от съмнения и води до масова истерия. Дотук добре. След това идва разочарованието.

“Законът на Архимед” е написана през 2011 година от Жузеп Мария Миро и не след дълго е открита и преведена от Нева Мичева. Пиесата определено изпреварва времето си. Тогава Фейсбук не е бил експлоатиран така както сега. Учениците на са прекарвали по цял ден в Инстаграм. Туитър не е бил царят на кратката поетична форма и любимо хоби на държавни глави. Не модерността е слабата част на тази пиеса. Какво тогава?

Актьорите, предвождани от Пенко Господинов, се справят брилянтно в пресъздаването на съмненията и безизходността на положението. Ирини Жамбонас и Михаил Мутафов са отражение на чувствата на зрителя, а Христо Пъдев е като диво куче в ролята на полудяващия от съмнение баща. Музиката е точно на място. Сцената и костюмите са по детски невинни – все пак действието се развива в съблекалнята на детски басейн. Режисурата на Стилиян Петров е елегантна и си позволява съвсем леки ексцесии, които са толкова добре издържани и на място, че без тях действието би било кухо.

Какво точно не ми хареса тогава?

Не ми хареса, че в 1 час и 5 минути (ох) се създава сюжет за невероятна пиеса, която може да ни кара да усетим какво е един човек да бъде погрешно осъден само заради съмнения. Пиеса, която може да ни представи сцена на масова психоза – тълпа, която подивява и иска мъст само заради съмнението, че най-ценното в живота им, детето, може да е изложено на опасност. Тази пиеса свършва преди да ни представи всичко това. Чудех се дали е станало време за антракт, а всъщност беше дошло време за края. Публиката имаше нужда от помощ, за да разбере, че е дошло времето да ръкопляска на брилянтното изпълнение на актьорите.

Някои биха казали, че зрителят сам трябва да довърши пиесата, да прецени как би свършила за него – интелигентни хора сме. Но аз не приемам това, защото е неуважително. Не само към публиката – ние сме виждали много лош театър. Тъжно ми е за актьорите. Те получават истински, интригуващи персонажи и конфликт, който повечето пиеси не успяват да създадат. Те имат публика, която седи на ръба на седалките и после…. нищо. Объркване и аплодисменти. Никога не се разочаровам от слаби пиеси, само от пропилян потенциал. Интересно ми е какво казва Жузеп Мария Миро за решението си да спре пиесата в точно този момент.  

За финал – признавам, че все пак бих препоръчал пиесата… стига да сте съгласни с нейния неочаквано бърз край. По-подходящо заглавие би било “Законът на льо Бон”, но той не е толкова известен като учен. Като пионер на социалната психология той би бил по- подходящо име за масовата психоза, която обхваща родителите. Само аз бих запомнил пиесата като “Законът на Зайгарник” – той твърди, че незавършените неща оставят най-ярка следа. Да видим.

Законът на Архимед
от Жузеп Мария Миро

Режисьор: Стилиян Петров
Сценография: Венелин Шурелов
Музика: Мишо Шишков – син
Костюми: Елица Георгиева
Превод: Нева Мичева
Фотограф: Венелин Шурелов
Продължителност 1 час и 5 минути

Участват:
Ирини Жамбонас
Пенко Господинов
Петър Калчев
Христо Пъдев

Информация и билети на сайта на Малък градски театър „Зад Канала“

“Ръкомахане в Спокан” е от онези постановки, които те карат да се скъсаш от смях, но трудно ще обясня защо. Проблемът е, че описанието ѝ, това малко преживяване втора ръка, ще е отблъскващо. Всички ние трудно бихме приели, че ще се смеем точно на това. И ще грешим по онзи начин, който е привичен само на МакДона – той може да представи гротеската без срам и така да ни пречисти от нашия собствен.

Снимка: Калин Николов, Михаил Новаков/Народен театър

Гледах “Ръкомахане в Спокан” за втори път. Смях се още повече от предния. Все още не можех да повярвам как тея четиримата (персонажи) може да са толкова тъпи. Но сега гледах с други очи. Беше ми интересно как нашият култов режисьор Явор Гърдев и останалият постановъчен екип са успели да обезоръжат зрителя и да отприщят един искрен, първичен смях, предизвикан от неща, които биха разярили доста голяма част от днешното политкоректно общество.

Започваме от Мартин МакДона – драматург, който е спечелил почти всяка награда, която се дава за пиеси, както и Оскар за късометражен филм. Пиесата “Ръкомахане в Спокан” или “A Behanding in Spokane” мога с най-искрена обич да определя като пълна дебилия. В нея един пич с отрязана ръка си я търси. Една мръсна чернилка (2 пъти и още не мога да запомня името на героя, но повярвайте ми – има защо) и гаджето му се опитват да му пробутат ръка, ама не точно неговата. Марвин/Мервин е на рецепция и е на значимо разстояние от доброто психично здраве.

Снимка: Калин Николов, Михаил Новаков/Народен театър

Дотук добре, имаме герои, които са ни интересни. Те са поставени в малка стая, която прилича на тъмно подземие. Прозорците са полупрозрачни, а зрителят е отделен от действието. Едноръкият се спуска през капака на покрива, а цялата сцена и костюмите са в черно с изключение на завивките. И започва действието. В началото то е доста вулгарно, хората не се смеят особено, смисълът на пиесата още не се е зародил.

Идва един момент, в който светлините в стаята угасват, и точно пред публиката излиза героят на Леонид Йовчев. След този монолог, който е един от най-добре изпълнените монолози, които съм виждал, пиесата се пречупва в очите на зрителя. До тогава е имало очакване за смисъл, а сега пиесата е само една лудост и безкрайно забавление. Задръжките на зрителя са премахнати, другите герои се завръщат и магията на театъра действа с пълна сила.

Снимка: Калин Николов, Михаил Новаков/Народен театър

Актьорската игра е на най-високо ниво. Текстът също. Разбирам, че има хора, които не харесват такъв тип пиеси. Има и хора, които без да знаят нищо за “Ръкомахане в Спокан” се чудят как са се озовали там, щом псувните започват. И без да знам нищо за тези хора, някак вярвам, че те най-високо се смеят, когато пиесата ги вкара във водовъртежа си. Накрая мога само да помахам. С две ръце.

РЪКОМАХАНЕ В СПОКАН
от МАРТИН МАКДОНА
превод Жозеф Бенатов
режисура Явор Гърдев
сценография Даниела Олег Ляхова
костюми Даниела Олег Ляхова
музика Калин Николов
фотограф Калин Николов, Михаил Новаков
художник Лиана Димитрова

С участието на:
Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Теодора Духовникова

Продължителност: 1 час и 50 минути

Информация и билети на сайта на Народен театър “Иван Вазов”

“Килър Джо” е пиеса, която се развива в гетото на каквото е останало от дивия запад през 21 век. Макар и написана през 1993 г., тя звучи модерно, защото човешката глупост, злоба и упадък никога не остаряват. Това не означава, че е лоша пиеса – точно обратното – взима най- лошото от човека в най- долните прослойки на обществото, излага го на показ и прави от него злато с кървав оттенък.

Снимка: Иван Дончев/Малък градски театър

Да започнем с неангажиращо изреждане на някои прости думички:

отцеубийство, инцест, килъри, кока, курове

Ако прочитането на някоя от тях ви отвращава “Килър Джо” не е за вас.

Постановката се върти около няколко Тексаски селяни, познати още като rednecks. Потници, къси панталонки от рязани дънки и татуси са костюмите, които перфектно прилягат на действащите лица. Самият Килър е облечен в черно и прилича на смъртта надвиснала над сцената. Мястото на действието е по-близо до кухня със затворнически душове отколкото до истински дом. Сценографията е стилна, студена и перфектно подхождаща на характера на един килър.

Синът се завръща вкъщи с благата вест, че му трябват пари, за да си плати дълговете към местния бос и, видиш ли, майка му е виновна, защото е откраднала коката му, за да си купи Голф. И без това той и бащата (отдавна разведен) я мразят в червата – защо да не наемат Килър Джо да я убие, за да вземат застраховката ѝ живот? Идеята е приета от новата жена радушно и единствената, която има нужда от убеждаване е дъщерята Доти. След срещата с Килър Джо животът им е променен завинаги.

Снимка: Иван Дончев/Малък градски театър

С това се заражда постановка изпълнена с вулгарност, незачитане на човешкия живот и злодейства от най-различен характер. Истински трилър с неочаквани обрати и черен хумор, перфектно режисиран от Стайко Мурджев така, че да публиката да се смее с половин уста, докато още не се е съвзела от шок. А шокиращи действия има предостатъчно – броят на възмутените хора излизащи от салона е доказателство за това.

Не ме разбирайте погрешно – “Килър Джо” не е пиеса, която харесвам, защото е черна, вулгарна, извратена и шокираща. Харесвам я защото от всичко това е изградена една адски добра постановка, която ни показва един съвсем различен начин на живот. Персонажите претърпяват развитие, актьорската игра е на много високо ниво, а сценичният бой режисиран от Станислав Генадиев е един от най-добрите, които съм виждал. Ако сте фенове на Мартин Макдона, тази постановка със сигурност ще е по вкусът ви. 

Снимка: Иван Дончев/Малък градски театър

Стоманеният подиум е изцапан с кръв на края на постановката, а името „Килър Джо“ е извоювано. А нас вас ви трябва само смелостта и свободомислието да застанете пред нея освободени от предразсъдъци. И ако не е станало ясно – да не водите мама на театър.

„Килър Джо“
от Трейси Леттс

Режисьор: Стайко Мурджев
Сценография: Марина Райчинова
Музика: Станислав Генадиев
Костюми: Марина Райчинова
Превод: Любов Костова
Хореограф: Станислав Генадиев

Участват:
Малин Кръстев
Анастасия Лютова
Луиза Григорова – Макариев
Стоян Младенов
Георги Кацарски

Продължителност: 1 час и 30 минути

Информация и билети на сайта на Малък градски театър

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

За хвърчащите хора

Валери Петров

“Опит за летене” е пиеса, изпълнена със странни персонажи, един от друг по- луди, изиграни до съвършенство. Причини да ги гледате има много. Една ги отличава от всички останали постановки: с тях, мили зрители, ще полетите. Опитът, за всички ни, е успешен.

“Опит за летене” прави премиерата си в Народен Театър “Иван Вазов” през 1979г под режисурата на Младен Киселов. Актьорският състав е cъвкупноcт от може би най- добрите актьори за времето си. Светът е пораснал и актьорите сега са повече. Не можем с лека ръка да кажем, че са сред най-добрите, макар да съм сигурен, че следващите поколения ще кажат точно това за този състав. Стоян Радев режисира 13 мъже и една жена, всеки от които заслужава възхищение (и определено получава моето) за отдадеността към ролята си.

Снимка: Стефан Ненков Щерев и Божидар Марков

Балон се скита над Аврамови Махали и пленява въображението на група мъже, а наред c тяхното – и нашето. Представете си възхищението на селяни, които никога не са летели, никога не са пътували до далечни земи… Това възхищение е чуждо на голяма част от нас – модерните столичани с метрото и летището, но до края и ние ще го изпитаме. Балонът се скита над втора група мъже. И те са запленени от него. Срещат се с първата група, скарват се, но след време са побратимени от стремежа към магичния балон.

Всеки от тях е прекрасен чудак. От самото начало героите завладяват cърцата ни cъc cвоите странности. Сцената е почти празна, но духом cе пренасяме в Аврамови Махали. Без да знаем, ставаме част от групичката преследвачи и се надяваме да полетим с балона.

И политаме. Сцената се преобразява, вече сме на балона, висим от въжетата и вкусваме облаците. Гръмотевиците наеликтризират въздуха наоколо. Седалките на театъра се реят във въздуха. Както казва Илийко, “Най-после и аз да пипна небето с пръст. Стига съм летял наум из облаците!”

Преди полетът да свърши, не мога да не спомена монолога на Аврамовица. Мария Каварджикова е фурия на сцената. Тя контролира публиката и изглежда, сякаш се рее по-високо от балона. Тя стои над мъжете, съди ги и ги благославя. Разкрива лицата им на самите тях. Мария Каварджикова тук е по-силна дори отколкото в “Идеалният мъж” и много бих искал да я видя в моноспектакъл…

Снимка: Стефан Ненков Щерев и Божидар Марков

Балонът се пръсна. Някой го простреля. Дойде краят на нашия полет. Сред убитите цветове на костюмите се появява една малка червена звезда на ревера на началника. Той е дошъл да търси сметка за балона. Обясненията и оправданията на чудаците му се струват глупави. Нарича ги “малоумници”. Нищо не разбира, нали не е летял с тях. Полетът им се наказва с камшици – за да се върнат по-бързо на земята. Дори след това, ние, зрителите, още летим. И се усмихваме по детски, дълго след като напускаме салона.

„ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ”

от Йордан Радичков

Режисьор: Стоян Радев

Сценография: Венелин Шурелов

Костюми: Елица Георгиева

Музика: Теодосий Спасов

С участието на:

Първа група преследвачи:

Даскал Киро – ГЕОРГИ МАМАЛЕВ

Илийко – ЗАФИР РАДЖАБ

Хаджи Аврам – ВАЛЕНТИН ТАНЕВ

Петлето – ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ

Матей Нищото – ПАВЛИН ПЕТРУНОВ

Втора група преследвачи:

Аврам Совалката – ХРИСТО ПЕТКОВ

Игото – ЙОСИФ ШАМЛИ

Петър – ДАРИН АНГЕЛОВ

Павел – ДЕЯН АНГЕЛОВ

Бабина Душица – МАРИН ЯНЕВ

Трета група преследвачи:

Аврамовица – МАРИЯ КАВАРДЖИКОВА

Аврамчето – БЛАГОВЕСТ БЛАГОЕВ

Старши – НИКОЛАЙ УРУМОВ

Продължителност: 1 час и 45 минути

Информация и билети на сайта на Народен театър „Иван Вазов“

„Хора с куфари“ е пиеса, в която хора заминават някъде. Други хора умират. Публиката се смя през цялото време. Оцелелите се събират да ги погребат. Клоуните гробари зловещо ги отвеждат под земята. Пълна трагедия. Най- свежата пиеса за сезона.

Шшшт… Авторът на този текст са го подлудили клоуните.

Обикновено му се разбира какво му е харесало, какво не.

Сега от първия параграф си противоречи. Жалко.

Жалко друг път. Всичко ще разберете. Под това имам предвид, че нищо няма да разберете, но причината за това ще ви стане ясна.

Трудно е да се пише сериозно за пиеса като “Хора с куфари”. През дума разглеждам gif-чета с котки, за да избегна писането на някакъв логичен текст. И всъщност намерих едно, което може да опише пиесата по – добре от всичко друго:

Идеята, мили зрители, е, че това е абсурдна пиеса, която е по- близка като усещане до употребата на наркотици, отколкото до конвенционален театър. Който знае какви ги пише Ханох Левин, е наясно, че това ще е постановка, в която единственото нормално нещо са ръкоплясканията накрая.

При такъв вид постановки интерпретацията на режисьора и играта на актьорите е особено важна. Тя може да отнеме цялата оригиналност и заряд на текста. Може и да го надгради. Това прави класът на проф. д-р Атанас Атанасов, заедно с режисьора Веселин Петров и Мартин Каров. Не стига, че в текста е заложен повече смешен абсурд, отколкото нормален човек вижда за седмица, а съставът добавя към това имро- театър, рап и пряко включване на влог културата в лицето на американката. Mузиката е друга култова част – от привидно детските песнички, с които клоуните изпращат мъртвите, до техното, на което танцуват живите. И, разбира се, кутовият рап „Прасета“.

Костюмите са ярки и спомагат за смеха. Клоуните са гримирани и облечени адски стилно. Сценографията е проста, но с много красиви моменти. Изпълнението на младите актьори е на ниво – имах големи очаквания след изключителната Papas in Motion и те бяха оправдани. Този клас ще направи велики неща – трудът и талантът определено личи.

Плакат: Георги Панчев

Няма да намерите силна логическа връзка между сцените, които се сменят пред вас, докато гледате „Хора с Куфари“ в НАТФИЗ, но със сигурност ще сте изненадани и много ще се смеете. Не ме разбирайте погрешно – това не е халтура. Това е театър от най- високо ниво, чието съществуване няма нищо общо с претенцията за високо изкуство. Не съжалявам и за секунда, че го гледах. Оставете очакванията, грижите и логиката на гардероб и се наслаждавайте. Приятното объркване и смехът са гарантирани.

„Хора с куфари“
от Ханох Левин

превод Кръстан Дянков

постановка Мартин Каров

режисура Веселин Петров

музика Мартин Каров

импро-треньор Веселин Петров

класът на проф. д-р Атанас Атанасов ’19

Анета Иванова, Бистра Окереке, Боряна Маноилова, Боян Петров, Бояна Авджиева, Василена Кънева, Велизар Емануилов, Велина Андреева, Виолина Доцева,Владислав Стоименов, Дария Димитрова, Елизабет Марангозова, Йордан Върбанов, Калоян Стойчев, Кирил Недков, Кристиян Топов, Любомира Башева,Мартин Петков, Моника Иванова, Румен Михайлов, Христина Джурова,Цветелина Атанасова, Явор Гаджев

фотограф Мария Цветкова

Продължителност 1 час и 30 минути

Информация

Галерия

Трейлър и музика

“Стари времена“ ще бъде една от най-потайно брилянтните постановки на сезона. Тя е повече игра на сенки, отколкото сюжет, но със силата да промени възприятията на зрителите и да ги кара да се съмняват в спомените си.