“Договор 2019” и залезът на човечността

“Договор 2019” в Театър 199 е болезнено актуална постановка за модерния корпоративен начин на живот, която ни показва колко струва човек, когато е поставен в една голяма машина. Личният живот не е неприкосновен, камерите те следят на всяка крачка. И всичко това, за да бъде спазван един нов ред, който изисква резултати без да разпознава човека зад тях.

театър,teatur,theater,theatre,programa,програма,пиеса,piesa,postanovka — Снимка: Симон Варсано

“Договор 2019” разказва за Ема (Надя Дердерян), която има отношения със свой колега и това не остава незабелязано от нейния Мениджър (Ана Вълчанова). Няма и как да остане незабелязано, защото всеки служител се наблюдава от Компанията, която, разбира се, има и правилник за поведението и отношенията между колеги на работното място.

Първите срещи между Ема и Мениджъра са като между майка, която мисли, че знае всичко, и дете, което не разбира провинението си. Те са абсурдни, но и адски забавни за гледане. Още в началото си личи синхронът между двете актриси, които са изцяло отдадени на ролите си.

От една страна имаме Ема – млада и много наивна служителка, която се държи лековато и не взима нещата много на сериозно. Нейният персонаж с времето потъмнява все повече, докато не видим какво може да направи с човек една работа в неподходящата Компания, след като е изисквала жертва след жертва в името на едни продажби и вътрешен правилник.

От другата страна е Мениджърът – сериозна, спазваща правилата и много високомерна. Тя е олицетворение на служителя, чиято работна характеристика гласи, че трябва да показва човешки емоции, но от него не се налага да ги изпитва. Нейните жестове са винаги престорени, реакциите й са леко роботизирани, а надвесена над Ема, изглежда зловещо – като убиец над невинно дете.

“Договор 2019” се развива в стая за срещи, с обичайните безцветни мебели, телевизор за прожектиране на презентации и съпътстващата ги документация. Николай Димитров се е справил много добре със сценографията и няма как да не спомена холограмата, която сами ще трябва да видите. Музиката, дело на Милен Апостолов, допълва много добре действието, а режисурата на Васил Василев разчита повече на малките детайли отколкото на големите предизвикателни действия.

Към края постановката става все по – трагична и все по – жестока към Ема. Изискванията към нея надминават всичко, което един човек би искал от друг, а нас започват да ни побиват тръпки и от това, което тя прави. Тя се съгласява с изискванията на Мениджъра твърде дълго, докато накрая не вижда истинското лице на Компанията.

След края на “Договор 2019” имах чувството, че съм гледал много повече от 80 минути заради бързото и наситено действие. Мислех си, че това, което съм видял, няма много общо с истината и няма как да се случи в реалния живот. После си спомних, че камери има навсякъде, че още от 60 – те години има експеримент, който показва до къде могат да стигнат хората, следващи заповеди, че Китай след година ще пусне система за класификация на всичките си граждани, базирана на почти всеки фактор в животите им. “Договор 2019” е не само актуална днес, тя е пиеса за бъдещето, което ни очаква. Показва ни злото, на което не трябва да се поддаваме, а на нас ни остава само да я гледаме и да знаем кога трябва да кажем “не”.